JOURNAL
От петък до петък. От залък до залък.
11 януари
6:00 сутринта. Събираме се с екипа на уреченото място – село Осиковска Лакавица, сгушено на 70 километра от София. Температурата е минус тринадесет градуса, студът се опитва да ни поизплаши, но в нас гори нещо по-силно – вълнение, очакване. Днес ще снимаме видеото към песента ми „Адмира“ (тогава още не бях прибавила подзаглавието „Последната Жулиета на Сараево“).
Когато през септември я пуснах на Жоро Манов, той отговори с едно-единствено съобщение:
„Много, много искам да я снимам.“
По-късно ми разказа, че темата за междуетническия конфликт между Сърбия и Босна отдавна го вълнува. Усетих онова усещане за точна среща в точния момент – когато една песен проговори на някого така, че иска да я превърне в образ.
Две малки селски къщи ни приютиха за деня. Започнахме подготовката – костюми, кадри, кафе, повторения, малко смях, и онова тихо напрежение, което витае във въздуха преди „Камера!“.
Няма нищо, което да се сравни със снимачен ден. Знаеш, че мигнеш ли – изпускаш нещо. Снимките са като сън, който се случва наяве – изискват пълно присъствие. За мен тези моменти са празник. Поемам ги с пълни шепи, с широко отворени очи и уши.
И въпреки студа, всичко гореше – сцените, душите ни, историята. Адмира вече не беше само песен. Започваше да диша и в образ.
Жаклин и Иван се обичат за ден.
Жаки пристигна малко по-късно на снимките – развълнувана, голяма усмивка и притеснение. Когато се приближи, ми прошепна с вълнение:
„Целия път насам карах зад Алфа Ромео Жулиета. Това е знак, нали?“
И двете се засмяхме – от онзи тих, разбиращ смях, в който се крие нещо повече от случайност.
Такива мигове ме карат да вярвам, че нещата не просто се случват – те се случват навреме.
Зори бродира автомат
Когато Жоро Манов ни разказа за идеята – бродиран авторскотомат – настръхнах. В ума ми се появи образ, който не можех да забравя: оръжие, но не хладно и смъртоносно, а превърнато в нишка, в символ. Кръвта се заменя с конец. Насилието – с тишина и ръчна работа.
Тази идея се превърна в сърцето на визуалния разказ. Един шев, една нишка – и автоматът се превръща в оръдие на паметта, не на смъртта. Говорихме си как единственото, което може да пребори войната, е изкуството. Не с вик, а с жест. Не с пушка, а с песен.
Крум снима дракон
Големият картонен дракон беше вече вътре – внимателно вкаран в старата селска къща, сякаш самият той искаше да се сгуши на топло. Бяхме като в Дядовата ръкавичка – екип, техника, костюми, реквизит, всичко живо се беше събрало под един покрив и дишаше в един ритъм.
Макар да знаех, че мястото ми не е там, постоянно се изкушавах да хвърлям по едно око към сцената. Чувствах се като дете, надничащо през пролука в завесата преди премиера – с нетърпение, с обич и с усещането, че нещо специално се ражда точно пред очите ми.
Като от картина на Вермеер
Най-нежното присъствие ни подари малката Беата.
Герника оживява
Куклите, които бяха създадени специално за клипа от .... са силно вдъхновени от картината на Пикасо.
"Поне ще си тръгнеш със него и ти."
...
Дракона на Марес
Този, който разказва истории.
It's a wrap
С този клип осъществих една своя мечта. С Жоро сме работили много пъти заедно – в рекламни проекти, бързи и динамични, където често няма време за дълбочина. Но тук беше различно. Да имаме артистична, истински наша колаборация, в която да вложим сърце, идея и позиция – това ме прави изключително благодарна.
Благодарна за доверието, за силния екип, за всички замръзнали пръсти (макар, че имахме уормъри) и всяка светнала лампа. За дракона в къщата. За бродирания автомат. За Жулиетата в огледалото на историята. И най-вече – за това, че изкуството наистина може да бъде отговор.
"Поне ще си тръгнеш със него и ти."
...
Дракона на Марес
Този, който разказва истории.
Снимки : Ива Димчева