Дали е възможна любов без война?
На 18 май 1993 г. Адмира Исмич и Бошко Бркич, двама влюбени на 24 години, решават да избягат от обсаденото вече 14 месеца Сараево, търсейки подслон, защита и надежда за бъдеще. Адмира е бошнячка, мюсюлманка, а Бошко — сърбин, християнин. Любовта им е чиста. Детска.
През 1992 г., когато Босна и Херцеговина обявява независимостта си от Югославия, избухва жесток междуетнически конфликт, който разрушава до основи мултикултурната и сплотена някога страна. Войната оставя след себе си десетки хиляди жертви. Два милиона души са принудени да напуснат домовете си, а последиците остават осезаеми и до днес. Босна и Херцеговина продължава да бъде политически нестабилна и силно фрагментирана, а следвоенното поколение живее с липса на доверие и усещане за несправедливост.
Бошко и Адмира се познават още от деца. Учат заедно химия. Приятелите им ги описват като радостни и интелигентни, незаменими един за друг. Когато войната избухва, градът им се разделя по етнически линии — доверени приятели се превръщат във врагове. За двойките от смесен етнос животът става непоносим. Те обаче категорично отказват да се разделят. За Бошко би било лесно — достатъчно е да премине моста Врбаня и ще бъде в безопасност, при родителите си.
Но Адмира? Как да я остави? В онази тъмна майска нощ, двамата тръгват — без багаж, платили на посредник 18 000 марки, за да преминат моста над река Миляцка — “ничия земя”, между позициите на враждуващите страни.
Нещо се обърква. Бошко е застрелян на място. Адмира, ранена, успява да пропълзи до него и издъхва, докато го прегръща. Телата им остават така — без да бъдат прибрани — цели шест дни.
Покъртителната фотография на телата им, заснета от международни медии, обикаля света и се превръща в символ на безсмислената жестокост на войната. Западната преса ги нарича “Ромео и Жулиета от Сараево”. Една любов, смазана от омразата. И от невъзможността да останеш човек, когато светът около теб се разпада.
Обсадата на Сараево остава най-дългата в съвременната история. 1395 дни.
Само преди 32 години. Само на 400 километра от София.
Тази песен се изля върху мен като водопад. Не я написах – тя ме намери. Адмира зае едно специално кътче в сърцето ми и остана там – със същата емоция, с която се срещнах с нея за пръв път. Тя е доказателство, че любовта може да премине през война. Да — животът ѝ беше прекъснат.
Но 32 години по-късно тази любов продължава да ни вълнува. Следователно е жива. Възможно ли е да е, освен жива – вечна? Нарекох я последната Жулиета на Сараево — наивно, и с надеждата, че някой ден няма да има нужда от нова. Защото тя пази паметта за това, което се повтаря. Защото е символ — на всичко, което не бива да забравяме.
18 май, 2025
град София